Две нощи сама в шотландската пустош: страх, тишина и неочаквана свобода
Самотна пътничка прекарва две нощи в дървена хижа край гара Ранох, сред шотландските планини. Първоначалният страх от самотата се превръща в усещане за лукс.
В сумрака дърветата от двете страни на пътеката стоят тъмни и непроницаеми. Бухал с широко лице, блед като призрак, излиза от боровете пред мен. Сърцето ми бие силно, ускорявам крачка и продължавам нагоре – тишината около мен е гъста.
Само преди минути крачех по пясъка на брега на езерото и гледах как облаците се спускат по върховете на Грампянс. Без други хора езерото Лох Лейдон, сребристо в полумрака, беше само мое. В гората обаче самотата започва да плаши.
Скоро излизам от дърветата и по груби дъски през мочурливата пустош стигам до върха на най-близкия хълм. Отдолу, зад зеления виадукт на Западната високопланинска линия, се простира източният край на пустошта Ранох, а след него – пласт след пласт хълмове на Пъртшър. На открито страхът ми се разсейва – тук няма никой освен мен и полските дроздове, които излитат с писък при приближаването ми.
Дошла съм до гара Ранох, за да прекарам две нощи сама на място, което по повечето стандарти е отдалечено. Табела за задънена улица в западния край на езерото Лох Ранох белеше последната част от пътуването ми с кола, с думите „Няма път след гара Ранох“. Гарата и малката общност около нея са на пет бавни мили по-нататък – пътят минава първо през равната долина на река Гаур, а после се изкачва над пустошта, докато планините се показват и скриват.
Моето настаняване, хижа „Стар Хът“, е на малък склон на няколкостотин ярда от гарата, обърната към пустошта Ранох. Това е малка и добре оформена дървена постройка с двойно легло, два стола, сгъваема маса, микровълнова печка и хладилник, както и основни неща като карти, бинокъл, компас, фенерче и стъкленица с шотландско уиски. Няма обаче душ, а тоалетните са на перона – преди лягане минавам покрай плашливо стадо сърни, чиито широки очи блестят в светлината на фенерчето ми. Това не е истинско изпитание, особено когато на следващата сутрин ме събужда жълт слънчев лъч и гледка към пустата пустош.
Чаената стая и най-високата гара в Обединеното кралство
Посетителите идват тук главно по две причини: разходките и чаената стая на гарата. Като първи клиент за деня имам избор на маси и сядам до прозореца, от който се виждат релсите и езерото Лох Лейдон. Въпреки че сезонът е към края си, след половин час малкото помещение се пълни с хора, които закусват преди следващия влак. Когато отивам да платя, искам парче от розовата торта на витрината, а собственичката Силвия снишава глас, за да ми разкаже за другите торти отзад. „Ако ги сложа сега, ще изчезнат веднага“, казва тя заговорнически.
С голямо, донякъде тайно парче морковена торта в раницата си хващам влака в 11:09 за една спирка на север до Коруър – зрелищно 12-минутно пътуване през пустошта. Коруър е най-високата гара в Обединеното кралство и най-отдалечената – до нея се стига само с влак, колело или пеша. Този факт е в странно противоречие с това колко е оживено на перона и в съседния ресторант.
Оттук до гара Ранох има 11 мили по ясна пътека през пустошта Ранох. Срещам двойка, която разхожда кучето си, и двама колоездачи в обратна посока, но когато се изкачвам над езерото Лох Осиан, пътеката е блажено празна.
Утрото в планините е прекрасно – слънцето е топло по лицето ми, а сенките на памучните облаци танцуват по склоновете на околните хълмове. Самотата изостря вниманието ми: кафявите и зелените тонове на пустошта изглеждат по-наситени, крясъкът на мишелов, който кръжи над главата ми, е по-зловещ, хрущенето на чакъла под краката ми и свиренето на вятъра в тревата са по-силни. Аз съм само аз и пейзажът, и подсъзнателното действие да слагам един крак пред друг. В обикновения си живот главата ми винаги е пълна с безброй неща, които трябва да свърша и запомня; тук този вътрешен коментар замлъква. Изкачвам се още, обръщам се и поглъщам гледката: езерото Лох Осиан като лист метал отдолу, а в далечината – зашеметяваща редица планини, сред които и Бен Невис. Моето „уау“ се губи във вятъра.
Около четвъртата миля започвам да се уморявам и осъзнавам, че ми предстоят почти още толкова мили. Хълмовете отсреща, покрай язовир Блекуотър, са обвити в мъгла, която бързо се приближава, и дъждът завалява, докато обличам дъждобрана. После отминава толкова бързо, сякаш съм си го въобразила, и отнася лошото ми настроение. Когато стигам до брод, твърде дълбок, за да мина без мокри обувки, събувам ботушите и чорапите си и газя в ледената вода с радостта на тригодишно дете.
За петте часа на маршрута срещам само трима души: френска двойка, която пикниква толкова тихо край пътеката, че ме изненадва напълно, и турист от Нортъмбърланд, който върви по маршрута в обратна посока. „Просто не мога да се наситя на планините“, казва той, а аз ентусиазирано се съгласявам, докато гледаме вълнообразната пустош, осеяна с бижута-вирове, които блестят под постоянно менящото се небе.
Когато се връщам на гара Ранох, малката група сгради ми се струва върхът на цивилизацията след пустошта. Срещам Бил, собственик на „Стар Хът“, който ми казва, че с жена му Джени са само двама от четиримата постоянни жители тук. „Но общността ни се простира до Кинлох Ранох [16 мили на изток] и отвъд“, казва той. „Всички се познават.“ Сетвам се за моята задънена улица у дома, където зная имената само на около шестима души, и си мисля, че може би представата ми за отдалечено е напълно погрешна.
Обратно в хижата сядам на стъпалата и най-накрая се нахвърлям на морковената торта, гледайки пейзажа, който току-що прекосих. Миналата нощ толкова много от него изглеждаше забранено и непознато; днес – съвсем не. Да бъдеш сам тук е истински лукс.
Източник: The Guardian


Коментари 0
Още няма коментари. Бъди първият!